Очи в очи с Цветанка Ризова

СНИМКИ

* „хората, които харесвам като събеседници са ми симпатични не защото мислят като мен, а защото могат да защитят възгледите си“

* „за мен шоуто е когато човекът насреща е силен и може да устои“

* „свободата сега е възможността да избираш, за разлика от периода преди прехода… ти си оставен сам със съвеста си“

* „когато имаш една голяма аудитория нямаш право да я подвеждаш… разбира се, може да се случи да сгрешиш, но страшното е ако това е съзнателно…“

* „най страшното нещо е самият страх… когато едно общество е възпитано в страх, то няма как да се противопоставя на несправедливостите, които го ощетяват… хората не простестират срещу политиката, какво остава срещу журналистите…“

–––––––––––––––––––-

За мен лично вълнуваща вечер. И с иронична сериозност поглед на събитията у нас, и малко повече дълбочинен анализ на нещата, каквито са/механизми, задвижващи медиите, фактори, влияещи на публичния интерес, рейтинг, рекламодатели, поръчкова журналистика, сплашване/. Въпросите, започнали плахо, не искаха да спрат, дори с напредването на стрелките на часовника. А тя сякаш имаше отоговор за всеки от тях, а за тези, за които нямаше, намираше в разговора.

Започнахме с малко по-общото състояние на несвобода на личноста, доколкото тя е част от едно по-голямо интегрирано цяло. Малко в стил Русо. Преминахме през „несвободата, наложена от ръководство“, която те угнетява, защото принудително си в това състояние. И накрая поговорихме за „гадната несвобода, когато ти съзнателно въвеждаш в заблуда една голяма аудитория и това е въпрос на избор“.

Разбира се, имаше навлизане в някои интересни случаи от практиката. Един от примерите беше за поканата на един политик, който поискал да му се изпратят въпросите по факса. И му се изпращат някакви въпроси, съответно. Той не се обажда след това за гостуване в предаването. При следваща молба поисква отново въпроси. Отново му се изпращат, този път по-голям списък. В крайна сметка на третото обаждане си казва „ми то стана ясно, че няма да ми дадете истинските въпроси, давайте направо да разговаряме в ефир“…

Еленков – въпрос – блиц*

– Защо и кога избра да се занимаваш с интернет?

Винаги съм се занимавал с медии. В момента най-адекватната форма на медиите е интернет и така. Иначе с „интернет“ се занимавам отдавна, но е общо понятие, затова ще трябва да конкретизирате.

– Блогът ти е популярен заради теб или ти си популярен заради блога си?

Ако аз съм кокошка, значи блога е яйце, значи първото.

– Блоговете – помощник на свободата или нова технология…?

Няма „или“. Технологията не пречи на свободата, нито обратното. Блогът е начин за свързване, комуникиране на идеи, нищо повече.

– Как мрежата променя свободата на словото в интернет – подсилва ли я или напротив, става по-лесна за моделиране?

Мрежата не е ли синоним на интернет? Иначе – допълва свободата на словото, както онлайн медиите допълват телевизия, печат, радио.

– Интернет медиите изместват традиционните защото са по-удобни или по-свободни?

Не ги изместват. Допълват ги. Радиото не е изчезнало като се е появила телевизията и т.н. Имаме 24 часа на ден, сутрин се гледа телевизия, в колата/транспорта – радио, през деня в офиса – интернет, вечер пак телевизия и т.н. Вижте пиковете на натоварване на сайтовете например.

– Има ли свобода на словото в България?

Да, но за момента не ти върши много работа и малцина се възползват.

* Заглавието е на редакцията 🙂 Отговорите пък са без нейната намеса. Свобода на словото му викаме ние. Пак 🙂

Христо Христов: Всяка извоювана от институциите информация е победа на свободата на словото

Христо Христов е разследващ журналист във в. „Дневник“. Автор е на документалните книги „Секретното дело за лагерите“ (1999), „Държавна сигурност срещу българската емиграция“ (2000), „Убийте Скитник“ – българската и британска държавна политика по случая Георги Марков (2005) и „Тайните фалити на комунизма“ (2007).

Носител е на най-престижните награди за разследваща журналистика в България, сред които са „Паница“ (1999), наградата на асоциация“ Разследващи журналисти“, фондация „Гардиън“ и Център за развитие на медиите за най-добро журналистическо разследване за 2001 г., „Черноризец Храбър“ на Съюза на издателите на всекидневници в България,(2003, 2005). Отличен е с наградата на фондация „Програма достъп до информация“ за принос към достъпа до информация (2005) и наградата за принос към свободата на духа на Фонд „Георги Василев“, Швейцария (2006).

В кратко интервю за фестивала „Дни на свободното слово” Христо Христов разкири колко необходимо е за един журналист, писател, както и издател да бъде обективен, отдаден на професията си и защитник на словото.

Откъде идва мотивацията Ви да се занимавате с теми, свързани с комунизма?

– Интересът ми е чисто изследователски. Епохата на комунизма е една от най-малко проучвани и анализирани периоди от новата ни история. В същото време в нашето съвремие битуват и се утвърждават различни митове за времето на комунистическия режим, чиято цел е не да се даде обективна оценка на тази 45-годишна история, а да се създаде един по-приемлив образ на комунистическия режим. С документалните книги, които пиша, мисля, че се разсейват много от тези митове и обществото получава възможност да научи истината за управлението на БКП и неговата репресивна машина – Държавна сигурност. За съжаление по отношение на изследването на комунистическия режим България изостава далеч назад от другите бивши социалистически страни, където този процес е значително напреднал и тази проблематика отдавна е влязла и се изучава в тяхната образователна система. Ако по тази тема потърсите литература в реномираните университети на Запад, ще се уверите колко в сравнение със страни като Полша, Чехия, бившия СССР, дори и Румъния, България си остава бяло петно.

Какво Ви накара да започнете да изучавате случая с Георги Марков и да пишете за него?

– Професионалната ми кариера в началото на 90-те години се разви по такъв начин, че в продължение на няколко години бях съдебен репортер и отразявах различните съдебни процеси за престъпленията на комунизма. Един от тях беше и убийството на писателя Георги Марков. Истината за него можеше да излезе още през 1993, но тогава България като нова демократична държава не спази едно от първите си външнополитически обещания към свободния свят, че ще разкрие това покушение. Вместо това се случи нещо характерно за годините на прехода в България – всяко започнато значимо начинание да не бъде довеждано в край, нещо, което важи с пълна сила за случая с убийството на Марков. Впоследствие, когато през 1998 имах възможност да работя с архива на Държавна сигурност в МВР, се натъкнах на един значителен обем от неизвестни архивни материали, свързани с писателя, което потвърди ангажираността на ДС с неговото убийство. Това ми даде допълнителен тласък, защото се убедих, че в архивите е трудно да бъдат заличени следите и истината може да бъде реставрирана документално. Надявам се, че един ден Георги Марков ще бъде преоткрит от българите, защото погледнато исторически той е нашият национален герой от епохата на комунизма. Унгарците си имат революцията от 1956, чехите – Пражката пролет от 1968, поляците – „Солидарност“, а ние – Георги Марков, убит от един режим, затова че е говорил и написал истината за него. Разликата е, че другите нации се гордеят с порива си да се освободят от комунизма, а българската държава мълчи гузно, срамува се и разчита на късата памет.

Как успявахте да си извоювате достъп до информацията?

– Преди всичко човек трябва да познава добре законите. Това е особено важно за нашата професия, особено за разследващата журналистика, иначе просто ще си некомпетентен и може лесно да бъдеш заблуден. Мога да кажа, че Законът за достъп до обществена информация, приет през 2000г., е едно от най-силните оръжия за всеки журналист, стига да знае как да го използва. Разбира се тук е важно човек да е готов докрай да отстоява своите професионални интереси и ако се наложи да потърси правата си по съдебен път. Имам няколко подобни случая, които в крайна сметка са приключвали с решения на Върховния административен път в моя ползва. Всяка такава победа е победа на свободното слово. Бих отбелязал, че особена роля за популяризиране на правата за достъп до обществена информация не само сред медиите, но и в обществото играе фондация „Програма достъп до информация“.

Според Вас днес има ли свобода на словото в България?

– Свободата да изказваш мнението си публично е едно от най-големите завоевания на демокрацията. Да, в България днес има свобода на словото, но също така има и не малко случаи, в които определено се наблюдават опити за политически или икономически натиск върху медийната среда. Тази тенденция е характерна за последните години и е констатирана и от външни независими наблюдатели. Най-важното е при такива ситуации издателите и журналистите да не се поддават. Ако това стане означава, че медията става зависима, а журналистите ги е страх. Неведнъж съм наблюдавал как например някои от по-жадните за власт политици се опитват задкулисно да си изградят медиен комфорт и успяват. Резултатът в такива случаи е, че определени средства за масова информация стават проводници и участници в изграждането на медийни образи на герои, а лицата зад тях всъщност нямат никакво покритие, некомпетентни са и дрънчат на кухо. Дори през последните две години се е стигало до положението само един – два вестника обективно да информират за слабости в управлението на даден министър, да анализират и коментират негови грешки, а останалите медии да отразяват само официалните му публични изяви. Резултатът в крайна сметка е, че въпреки медийния комфорт и пиар отразяване министърът безславно стига до оставка. За съжаление в такива случаи никоя медия досега не си е признала, че е формирала обществено мнение като не е отразявала фактите безпристрастно и коректно.

Христо Христов е гост на Дните на свободното слово в понеделник, 12 май в зала 65 на Ректората на СУ.