СКАНДАЛНО РАЗКРИТИЕ!!! НЯМА ДА ПОВЯРВАТЕ КАКВО СЕ СЛУЧИ….

Трето място в конкурса „Аз съм фалшив журналист“ спечели Каролина Касабова, III курс, Журналистика

Трябва да ви призная нещо. Тая го в себе си от доста време, но като всяка тайна, вместо да изчезне някъде в забвение, тя нараства вътре в мен, разяжда ме отвътре и всеки момент ще експлоадира. Страх ме е. Трябва да я споделя най-после. Направих нещо ужасно и не мога да живея с тази мисъл повече. Не мога да живея със себе си…

Убих човек.

Беше хладнокръвно, добре обмислено убийство, изпипано до съвършенство. Бях планирала в съзнанието си всяка стъпка от престъплението – как чакам да стане 2 през нощта, за да запаля колата и да тръгна към съседния квартал; как влизам през верандата на първия етаж, която някой случайно е забравил да заключи; как стъпвам на пръсти бавно, тихо, със скоростта на хищник, чакащ удобния момент да нападне нищо неподозиращата си жертва. Как минавам по коридора и отварям внимателно вратата на спалнята, за да не събудя човека, който сънува предпоследния си сън. Как се приближавам до леглото му и вадя нож, а острието му проблясва на лунната светлина. Как прерязвам гръкляна му бързо и целенасочено, с финес, сякаш съм тренирала движението цял живот.

Убих човек.

Нямаше последствия за мен. Никой не ме потърси, не повдигна обвинения срещу мен, не ме наказа за стореното, дори не ме напсува. Трябваше да се псувам сама. Убийството ми се размина. И докато приспивах децата си, децата на жертвата ми не можеха да заспят от мъка. Чудеха се къде е баща им и защо не се е прибрал. Докато се сгушвах до съпруга си, съпругата на жертвата ми изпадаше в истерии от новината, че вече няма да докосне мъжа си.

Убих човек. И съжалявам.

Убих го от вкъщи, без да чакам да стане два през нощта и да ми се налага да паля колата. Убих го с няколко клавиша на клавиатурата, предимно с букви. Убийството отне около 12 минути. Съчиних ексклузивна новина,  в която описах подробно как и защо точно си е отишъл полуживият човек. Полужив, защото, след като всички негови близки са го помислили за мъртъв, вероятно и той самият се е усъмнил в съществуването си. Нищо, аз го убих само наужким, с ударното заглавие „ШОК!!! НЕВИЖДАНО!!! ПРЕДИ МИНУТИ ЗАКОЛИХА СТОЛИЧНА МУТРА!“ Той не беше мутра. Не беше даже и от столицата, но едва ли на някого му пука. Новината ми  плъзна из интернет пространството като смъртоносна зараза, поразяваща всекиго по пътя си. Публикацията ми генерираше стотици кликове в минута, а всеки, който я споделяше, беше мой таен съучастник в убийството.

Убихте човек.

Помогнахте ми да го съсипя само защото ми се доверихте сляпо и изобщо не си направихте труда да проверите достоверна ли е информацията. Споделяхте настървено, с удоволствие, граничещо с извратен фетиш, че някоя „крадлива столична мутра си е получила заслуженото“. Не ви съдя. Жадни сте за сензация. Умирате от кеф, когато разберете, че нечий живот е по-скапан от вашия. Но, моля ви, не съдете мен. Това ми е работата и изкарвам пари благодарение на вас. Ако вас ви нямаше, нямаше да ме има и мен. Съчинявам си истории и ги разпространявам като истини, за да си изкарвам прехраната. И аз имам деца, разберете. А за тях съм готова на всичко, дори и да убия човек, само за да живеят достойно, макар и с майка-убийца. Не исках да ставам такава. Не исках да ставате такива.

Убихме човек.

Ако преди години някой ми беше казал с какво ще се занимавам днес, щях да му се изсмея в лицето и да защитя достойнството си. В началото на журналистическата си кариера имах принципи, морал и кауза. И достойнство. Исках да преследвам истината, да се боря с корупцията, да разкривам тайни сделки на наистина съществуващи столични мутри. Да бъда полезна на обществото, не само да паразитирам в него. Години наред работих на свободна практика, но почти не се намираше медия, която да публикува материалите ми. Често бяха неудобни за собствениците или рекламодателите, а никоя редакция не би жертвала финансирането си за разкритие, което до няколко седмици ще бъде потулено или забравено. Постепенно ентусиазмът ми умираше, а с него – и наивните ми надежди за свободна журналистика. С годините осъзнах, че принципите, моралът и каузата не могат да се сервират на масата за вечеря. А истината в нашата сфера е безполезна, защото никой не иска да я чуе. Така си намерих работа в сайт, който дори не може да се нарече новинарски. Ежедневно съчиняваме фрапиращи истории за известни хора, а после ги пускаме в социалните мрежи, където се разпространяват по-бързо от скоростта на светлината. Изкарваме пари от вашето любопитство, защото всеки клик ни носи приходи.

Вече имам какво да сервирам на масата. Но нямам чиста съвест, с която да заспивам нощем. И макар да не съм убила човек наистина,  имам чувството, че съм отнела живота му. Исках да бъда журналист. Сега дори и фалшив журналист не съм. Останало е само фалшивото.

СКАНДАЛ! НЯМА ДА ПОВЯРВАТЕ!

Убих човек.  Убих себе си.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: