„Аз съм фалшив журналист“

Второ място  в конкурса за есе „Аз съм фалшив журналист“ зае Петър Георгиев, IV курс, журналистика задочно обучение.

Докато преглеждаше имейлите си под звуците на тракащи клавиатури и цъкащи мишки, г-н Кеа, редакторът на един от най-популярните български спортни сайтове, внезапно забеляза силно интригуващо писмо, озаглавено „Българин подписа с Нюкасъл“. В следващия момент г-н Кеа се намери втренчен в предложение за статия от ентусиазиран читател, живеещ във Великобритания. Прикачена към нея беше снимка на „туийт“ от официалната Туитър страница на Нюкасъл, обявяващ трансфера на 20-годишния Петър Георгиев от Тотнъм Хотспър.

Незапознат с този изгряващ футболен талант, редакторът направи бързо проучване и откри статии в множество български новинарски сайтове, включително своя, които преди пет години бяха съобщили, че Георгиев е бил поканен на двуседмични проби в Тотнъм. „Значи трябва да е вярно!“, вероятно си помисли и, развълнуван от значението на подобно събитие, веднага публикува историята. Но не беше. Както и туийтът. Изведнъж, дигиталният капан щракна отново.

Какво е нужно на човек, за да подпише с два футболни отбора от английския елит, без да е футболист? Може би преди десетилетие подобен въпрос щеше да бъде приет като обида за Краля на спорта. Което прави още по-парадоксален фактът, че в днешно време, поне за мен, същият въпрос звучи реторично. Да разпратя предложения за убедителни, но всъщност напълно фалшиви новинарски истории, на най-известните спортни сайтове в България беше достатъчно за мен да си изградя футболна кариера, на която много професионални атлети биха завидели. Първо, проби в Тотнъм през август 2010 г.. После трансфер в Нюкасъл през ноември 2015 г. И двете истории бяха публикувани моментално, поне частично превръщайки в реалност иначе трудно осъществимата ми мечта да стана спортна звезда. Ключов въпрос трябваше да бъде зададен. Какво направи тази каскада възможна?

Журналистиката и нейната идентичност са в риск. Нашето поколение посрещна дигиталната революция като месия, който да ни поведе към постоянен прогрес, демокрация и просперитет, всички от които са свързани с по-добре информиран светоглед. И що се отнася до новинарските медии, предимствата на тази революция са неоспорими – намирането и свързването със свидетели е по-лесно от всякога, груповото финансиране (от англ. – crowdfunding) отвори вратите за повече независима журналистика, виртуалната реалност вече започна да редефинира напълно консумирането на новинарско съдържание. Това са само част от стимулите за тепърва навлизащите в медиите репортери да яхнат вълната на революцията. Общо взето, информацията днес пътува с невъобразима до скоро бързина. И все пак, знанията ни за света са заплашени. Тъй като именно с тази скорост журналистиката беше примамена от технологичното развитие в пропастта на саморазрушението.

Аз никога не съм срещал г-н Кеа. Дори не знам истинското му име. Но съм до болка запознат с работната му етика и тази на много други журналисти, жертви на дигиталната революция, на които този псевдоним пасва прекрасно. Много от амбициозните млади репортери, включително и аз, са били възпитани да вярват в мита за смелия журналист – решеният да разкрие истината на всяка цена; търсачът, който никога не се изморява да преследва златния снич. Най-опасната страна на ефекта от дигиталната ера е, че често промива мозъците на хора като г-н Кеа не просто да подлагат на съмнение, но и да унищожават напълно този мит.

„Защо да преследвам истината, след като истината идва при мен? Защо да създавам, като мога да пресъздавам?“ Търсачът се превръща в имитатор. Подписва присъдата на оригиналното. Фалшиви журналисти, дерзайте.

След мигрирането си към онлайн-пространството, установените медийни издания акумулират все по-нарастваща аудитория и затова трябва да се адаптират към изстрелващите се нива на консумация на новини. Тези процеси драстично промениха медийната индустрия и предизвикаха появата на нов работен модел, при който журналистите се привързаха към “cut-and-paste” практиката (от англ. – копиране и поставяне) като начин да увеличат производството си. В рамките на тази среда идеята да бъдеш едновременно бърз и мързелив в никакъв случай не е оксиморон. Нуждата да бъде удовлетворено нестихващото желание на аудиторията за повече новини превърна проверяването на факти в лукс, който не всеки може да си позволи.

Именно заради това разбирам защо имейл, твърдящ, че 16-годишният Петър Георгиев е бил лично наблюдаван от мениджъра на Тотнъм Хари Реднап, може да изглежда достатъчно съблазнителен, за да оформи основата на водеща новинарска история. Но простото превръщане на анонимни предложения в медийно съдържание не ни прави журналисти. Прави ни напреднала порода папагали, умеещи да перефразират.

Разбира се, не всички, или дори повечето, репортери падат в “cut-and-paste” капана на дигиталната ера. Падането на един обаче може да предизвика лавина от новинарски истории с абсолютно нулева информационна стойност. Измислената ми футболна кариера не е единственият случай на подобно журналистическо невнимание. През юли 2014 г. снимка на фалшива статия в Reddit убеди няколко великобритански медии, между които The Mirror, The Metro и Yahoo News, че Барселона са потвърдили трансфера на Алексис Санчес от Арсенал.

Тези случаи илюстрират, че неспособността за адекватна работа в дигиталната сфера може да нанесе сериозни щети върху медийната грамотност на журналистите и тяхната аудитория. Този проблем в никакъв случай не е български. Той е световен. Нашето поколение трябва да се научи да различава качественото медийно съдържание от историите с изкуствено напомпана стойност и често наситени с прекопиран чужд труд. Би било напълно грешно да сравняваме този тип дезинформиране с „модела на пропагандата“ на Ноам Чомски и Едуард Херман или с анти-утопичната идея на Джордж Оруел за исторически ревизионизъм в романа „1984“. Пропагандата изисква усилия. Плагиатството – не.

В края на краищата новият свят, напълно зависим от технологиите, сам по себе си представлява паметник на интелектуалния прогрес на човечеството, осъществяван векове наред. Но в този свят има един остров. Остров, на който г-н Кеа и останалите от неговия вид, журналисти и читатели, живеят в състояние на мързелива безсмисленост. Това са лотофагите на дигиталната ера. Те се хранят с лотос, съдържащ пленителни спекулации, сензационни заглавия и убедителни изкривявания на реалността. В избягването на техния остров се крие по-нататъшната ни еволюция като общество. Защото ако веднъж опитаме от лотоса, нашият интегритет е отровен. И този път Одисей може да не е наблизо, за да ни спаси.

 

* Кеа – порода високоинтелигентен папагал. 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: