„106 стъпки до свободата“

Победителите в конкурса в категория за есе са:

3 място – Теодосий Тончев

„106 стъпки до свободата“

Помислете само колко ужасно число е 106! Едва ли някога през живота си ще ви се наложи да го използвате, като изключим задачите по математика. Не съм черноглед, но до 106 години се съмнявам да доживея, та да ми честитят рождения ден, нито пък някой ще направи усилие да празнува 106 години от рождението на когото и да е или пък от случването на някое историческо събитие (освен „Гугъл“, разбира се, но „Гугъл“ да си гледа работата). Почти няма да намерите продукт, който да струва 106 лева или да тежи 106 грама. Въобще, ако бях на мястото на числото 106, щях да се депресирам. Щях да се деля на 1, 2, 53 и на себе си и ако някой ме получеше за отговор на задача, сигурно щеше да си помисли, че е сбъркал някъде и да започне да си проверява сметките наново. Щях да живея в сянката на 105 (също доста неприятно число, но поне юбилейно) и да мечтая да съм 100 или 110 – почти еднакво отдалечени от мен, за съжаление.

Държавите в света са 193 или 194 (в зависимост дали Косово ви е несимпатично все още). Да сте на 106 място от общо 194 по какъвто и да е показател е все едно да сте на боксов мач с още 10,000 души и след края му да ви кажат, че по азбучен ред ще раздават безплатни стикери с лика на Ким Чен Ун… а вашето име да започва с Т.

Предвид нелепостта на числото 106 е трудно да се изчисли траекторията на въпросните 106 стъпки до свободата. Обикновено хората обичат да планират пътуванията си на етапи, само че ако разделим тези стъпки на три порции, ще получим по 35.333~ (в период), а ако ги разпределим на четири места, се получават по 26.5 стъпки. Единственият вариант е да бъдат минати наведнъж или най-много на два пъти по 53. Тъй като бързата работа е срам за майстора и ако направим 106 крачки изедин път, сигурно ще си оплетем краката, то предлагам да делим на две и да следваме такъв план. Числото 53 е просто, а българинът обича простите неща, освен това е доста мързелив, така че на две разходки от по 53 крачки все ще стигне до свободата.

Първият етап от „Тур дьо Либертé“ е по-трудният. Той включва планинско изкачване и ще ни изразходи доста сили. В нашия отбор няма много на брой качествени катерачи, така че ще трябва да се разчита на колективна стратегия. Ако всички впрегнат сили и си гледаме нашата екипировка, вместо да завиждаме на западните ни съперници за модерния им инструментариум, то не виждам защо да не скъсим изоставането си от тях. Вярно, на Вуте трябва да му е зле, за да сме напълно щастливи, така че дано и на него му лепнат някое тъпо число като 106 и да мирясаме.

След продължителното катерене на първите 53 единици идва време за стръмното спускане по още толкова. Ако сме успели дружно да се провлачем нагоре по склона, ще е повече от чудесно спускането да се извърши в същия състав – без някой да е останал на върха и да си е опънал краката току над откриващата се гледка надолу. Мнозинството си мисли, че спускането ще е по-лесно, само че то изисква по-добър баланс и се случва на по-висока скорост. При катеренето могат да ви побутнат, но докато се слиза, помощ ще дойде само ако паднете.

Това е то пътят към свободата – здрав труд в началото и балансирано скускане в края. Ако не ви дадат да си носите любимите чорапи, докато вървите, защото не са в тон с цвета на отбора, това няма да ви мотивира да се справите по-добре и да стигнете по-нагоре за по-кратко време. Още по-мъчно е, ако ви напъхат краката в обувки, които не са вашият номер. Тогава не бива и да ви гледат лошо, ако им поднесете едно 106 в края на уравнението. Колкото и да си проверявате сметката след това – все това ще излиза като краен резултат.

А за безплатните стикери изобщо не останах да чакам. Казвам се Виктор, но ми лепнаха прякор „Тео“.

2 място – Теменуга Пенчева

Аз съм Свободата.

Аз съм право.

Аз съм символ за общество здраво.

Аз съм живот. Но не съм дар.

На кадърните съм и царица, и господар.

Не всички се раждат свободни.

Само, ако ме заслужите, ще залея словата ви родни.

Всеки има шанс да ме достигне,

Но не ме ли пазите, някой може и да ме задигне.

Аз Ви давам неограничено слово,

Но лесно може да попие и отрова!

За да дойда ще трябва да повървите малко,

Увеличите ли стъпките си- жалко.

Запознайте се със тях и после

Направете малко изводи- те са прости.

Аз съм стъпка едно. Аз съм последната граница.

Аз съм стъпка две.  Аз съм допълнителна страница.

Аз съм стъпка три. Аз нося бронзов медал,

Аз съм стъпка четири. Аз съм и успех, и провал.

Аз съм стъпка пет- половин десетица.

Аз съм стъпка шест, но тук не е хубаво да получиш шестица.

Аз съм стъпка седем, но не съм джудже

Аз съм стъпка осем, нищо, че съм нули две.

Аз съм стъпка девет и лицето си променям

Аз съм стъпка десет, на цялостта на изменям.

Следват още стъпки деветдесет!

Следват още граници безчет.

Аз съм стъпка сто- помните ме от миналата година.

Аз съм сто и едно, но свободата по-надолу замина.

Аз съм стъпка сто и две, но не сте за мен.

Аз съм стъпка сто и три- да, ама някой друг ден!

Аз съм стъпка сто плюс четири стъпълца

Аз съм стъпка сто и пет и режа аз крилца.

Аз съм стъпка сто и шест и за съжаление, сте до тук.

Намерете си подход друг.

Но аз не съм виновна, че вие поставяте граници.

Аз не съм виновна, че тъпчете устите си с баници.

Свестните у вас считали за луди.

А има ли свестни? И „КОЙ“ ги прокуди?

Плурализмът ви е много,

Автоцензурата- строга.

Законовите рамки някой ви открадна,

А прозрачността критично спадна.

Информационните инфраструктури са бетон,

Под тях независимостта издава тънък стон.

„КОЙ“ завърза на журналистите ръцете?

„КОЙ“ отряза на словото крилете?

Та попаднахте във тази яма-

материал да има, обективност да няма?

И паднахте до сто и шест, въпреки протеста,

е, догодина, за вас ще поставят и място “двеста“!

Специална награда за есе „Любимец на ФСС“ – Каролина Касабова.

Несвободните не могат да (с)качат

„О, не! България се намира на 106-то място по свобода на медиите! И на всичкото отгоре е на последно място сред членките на ЕС!“

Май тук беше моментът, в който трябва да зацъкам звучно с език, да започна да псувам държавата и да се присъединя към всеобщото обществено възмущение.

„Не трябва да се вярва на медиите!“ – тюхка се един познат  – „Всички са продажни и защитават нечий интерес, няма полза от никакви вестници и телевизии, всички са един дол дренки – само глупости и лъжи, с които да ни замазват очите. Не мога да разбера защо си я записала тая журналистика, като никога няма да можеш да казваш каквото ти е присърце!“ – добавя след малко. „Аз не гледам телевизия и не чета вестници. И виж колко здравомислещ съм!“ „А от къде се информираш?“- питам го. Мълчание в отговор. После пак мрънкане – държавата лоша, управниците лоши, българите лоши, системата лоша, животът – лош, направо лошо да ти стане.

Царе сме на това да се оплакваме от проблемите си. Обаче хич ни няма, когато се налага да ги разрешим. Струва ми се, че изпитваме мазохистично удоволствие от това да  тънем в самосъжаление и печал по „обречената“ България и да бленуваме за идеалните чужди държави, които, видиш ли, никога няма да достигнем. А може би бедата ни се крие именно в това, че се състезаваме с държави, които играят на демокрация много преди нас. И съвсем очаквано ни бият на всички  нива от играта – държавно устройство, стандарт на живот, съдебна система, здравеопазване, свобода на словото… Потискащо е да завършваш последен, някак си ти носи чувство за безпокойство, безсмислие, безнадежност и изобщо всичко без. Заради националното отчаяние, ние всички се олисваме в нищоправене. Защо да се стараем да направим нещо, след като така или иначе винаги сме губещите? Затова и словесната свобода се оказва ненужна, просто защото ние няма какво да кажем.

Или не искаме.

Или не можем.

Свободното слово не може да вирее  у нас. Няма нито почва, нито нужните условия, нито някой, който да се грижи за него. Вината за това не е само в продажните медии, властните олигарси и алчните монополисти. Вината е в българина. Той е научен да мълчи, да търпи, да псува наум, да достига пределите си, но да държи устата си затворена на всяка цена. Пасивността на езика се възпитава от ранна детска възраст – ако не се подчиняваш сляпо на родителите си, значи си лошо дете; ако отговаряш на учителите и мислиш по-различно от тях, значи си проблемен тийнейджър; ако имаш критична мисъл и смелост да изкажеш мнението си, значи шансовете да си намериш работа се понижават драстично. Казвам това от позицията на човек, спряган за „непослушно“ дете, задето отстояваше собственото си мнение пред родителското тяло; държан с часове в директорския кабинет на гимназията и заплашван многократно с изключване, защото заяви на учителката по математика, че истериите й са притеснителни и е време да се пенсионира; уволнен от магазин за дрехи, тъй като си позволи искреност и призна на клиентка, че желаната рокля й стои зле…

Заради личните ми неволи взех съдбовното решение да уча журналистика. Ще променям хората! Ще променям света! Преди година по това време ентусиазмът ми кипеше интензивно и едва го сдържах. Амбицирана да стана смел и независим журналист, се записах на кандидатстудентските курсове в СУ. Исках да се уверя, че ще вляза в така желаната специалност. По време на курсовете писахме текстове по подобие на изпитните. Един кандидат-студент написа обективен, подробен и напълно рационален текст, защитаващ легализацията на марихуана у нас. След проверката от престижните преподавател/и, той получи Слаб 2.

Рецензията гласеше: „Авторът защитава теза, която е в разрез с Конституцията на България!“. И нищо повече. Момчето, което понастоящем е мой колега, получи двойка, задето мисли „противоконституционно“. Излишно е да казвам, че ентусиазмът ми угасна безвъзвратно.

В този момент разбрах, че не може да има свобода на словото в държава, където няма свобода на мисълта. А тя очевидно липсва не само медийното пространство, но и в съзнанието на средностатистическия българин. Конформизмът е станал (или винаги е бил!) сред най-изявените харатектеристики на народопсихологията ни. Хората говорят онова, което събеседниците им искат да чуят. Медиите пишат/излъчват онова, което масовите потребители търсят.

Свобода няма, но не липсва на никого. Медиен плурализъм също няма, но и не е нужен, тъй като най-тиражни са еднотипни издания с клюки, догадки, полуистини, фрапиращи заглавия и шарени картинки. А стойностното слово се губи и от безбройните цензури, наложени от Св. ЕС. Вече е забранено да наричаме османското присъствие – турско робство, масовото изтребление – геноцид, етническите роми – цигани, хомосексуалистите – педерасти, затлъстелите хора – дебелаци, и т.н., защото за всяко „некоректно“ изказване те грози европейски съд и солена глоба. Скоро очаквам кучетата да получат право да ни съдят, ако ги наречем песове. Още по-страшна е националната цензура, защото критиката срещу управляващите партии може да засегне не само джоба ти, но и собствения ти живот.

На фона на тази пъстра несвобода, да сме на 106 място в класацията на „Репортери без граници“ не е сюрприз. Затова и не разбирам защо всички ние се правим на учудени – сякаш не живеем в същата България, не се сблъскваме със същите проблеми ежедневно и внезапно се изненадваме, когато някой отвън ни каже, че с всяка изминала година пропадаме надолу. Изкачването ни обаче не може да се случи със стъпки, пък макар да са и 106 на брой. Революциите, както знаем от историята, или стават изведнъж, или не се случват изобщо. За да се изкачим до върха на класацията ни трябва революционен лъвски скок, с който да освободим преди всичко мисълта си, а после словото.

Само дето несвободните не могат да скачат, камо ли да се качат…

1 място – Христина Недева

Какво би станало ако съберем всички държави от класацията за свобода на словото на едно място и по точно в театрална зала?

И ето започнали да влизат всички и да сядат по местата си. Първи влезли по бързите, тренираните бойци Иран, Шри Ланка, Куба, Сомалия и други, който заемат местата от 161 до 180 място. Седнали, но какво да кажат те горките. А си отворили устата, а са им спрели тока и буквално и преносно. Само Ислямска държава според тях се бори за благородна кауза – имат доброто желание момчетата да освободят  задържаните журналисти и онлайн активисти. Ама, уви, света не им разбира намерението. Какъв криворазбран свят е това. Може би гранатите и картечниците не са много ясен знак. Затова направиха добре като ги скриха под столовете, поне засега. Узбекистан, Азърбейджан и Туркменистан са се свили в ъгъла и настървено обсъждат ли обсъждат, но са „учтиво“ помолени да замлъкнат вече, защото нямат право да казват каквото и да било за когото и да било. В това време влиза запъхтяна България, оглежда се и тръгва нагоре по стълбите да си търси мястото.

Едва едва надничат от вратата Бангладеш, Индия, Етиопия, Македония и другите от бандата, които заемат от 115 до 160 място. Влизат тихо и си търсят плахо местата, гледайки да не ги чуят другите. Притеснили се, че няма да има къде да седнат. Така е, когато популацията ти е над 350 човека на кв. км., започваш да се чудиш дали ще има място някъде там и за теб. Ирак е превъзбуден и стреля 2 пъти във въздуха с пистолета, който е на ключодържателя му, все пак на входа са му взели всички останали дрънкулки. Украйна чува от място 129 и вади също пушкалата. Без нея няма как. България все още не може да си намери мястото.

Аржентина, Бразилия, Италия и всички от А група взривно нахлуват в залата, изпочупват целия ред седалки от 53 до 114 място, пообикалят още малко, за да видят къде да седнат. Оказва се, че са си изпочупили седалките с техните места и се нареждат прави в редичка. Малдивите идват последни с приятен бронзов тен, усмихнати и си носят коктейл. Странно няма място за тях, затова се качват на горния ред при Румъния, която си плете жилетка за зимата на една кука. Нещо профучава надолу по стълбите – България си е объркала мястото и слиза надолу.

22 до 52 място списват нова конвенция в полза на нетолкова имащите страни. Решили са да дадат местата си благотворително на тези, които нямат умекотени седалки, поставки за чаши, загряващи възглавници и светещи в тъмното сламки. България автоматично кандидатства по Европрограмата.

Швеция гневно крещи и ръкомаха на Естония, която по погрешка й е седнала на мястото. Швеция хвърля кафеварката (Факт – Швеция е на второ място по консумация на кафе в света) и вади пищовите да се гърмят. Между тях сяда България, но бързо разбира, че и това не и е мястото, а и да беше нямаше да седи там в този момент. Естония от своя страна не иска повече проблеми и президента прави шведския втори официален език в страната. Така и агнето цяло и вълка сит.

Германия влиза, не се и оглежда дори, а отива направо към мястото си. Всичко е отрепетирано и подготвено до всеки детайл. Няма място за колебания и грешки. Мястото на Германия е номер 12. До нея Ирландия се моли на Бог и използва само благочестиви думи, (защото светотатството и богохулството са забранени със закон), България най-сетне да си намери мястото и да не обикаля по сцената.

На последния ред Швейцария и Австрия по съседски играят „Завладей света“. Слагат и четат карта след карта с военни тайни. Водят си записки следователно, все пак важно е. И накрая кой печели играта, Италия разбира се. Холандия от място номер 4 снима и документира всичко. Докато не е намесено кралското семейство, може да се публикува във вестници и списания всяка снимка и статия.

На 3 място Дания си мълчи и не говори с никой. Чувствителна е на тази тема за изразяване на свободата на словото. Повтаря си упорито наум „Никой не знае повече от всички нас“ и търпеливо чака началото на представлението. По мегафона се чува гласа на разпоредителя, който учтиво моли заблудената България да прибере консумацията си от стълбите и да заеме мястото си.

Само Финландия си стой най-отпред и си мълчи. Не взема участие. Жал й е за другите и просто ги наблюдава с тъжен поглед. Та какво би могла да каже тя, да започне да ги учи на това-онова как се прави. Не, разбира се. Всички са достатъчно големи да се оправят сами, освен може би Малта, но там винаги е толкова пренаселено, че не й остава време да се замисли. А тогава какво е оправданието на другите?

България най-накрая си намира мястото – 106. Уганда и Непал злорадстват от по горните редове. Сяда и установява, че не вижда нищо от там, толкова е далече, че и бинокълът, който си носи за всеки случай не помага.  Установява, че мястото е по-зле дори в сравнение с миналата година – 100. Но какво да направи? На КОЙ да каже?

И завесата се вдига, възрастен мъж с бастун бавно излиза на сцената, всички замлъкват. Така и трябва. Всяко несъответствие на мнение, всяко погрешно тълкувано изказване, всеки глобален проблем, всяко социално положение, безработицата, нарастващото неравенство, всичко това трябва да замълчи и да се учи от опита и грешките на миналото. Всичко може да изглежда различно, но в своето естество е едно и също с отминалите години. Защото докато не приемеш и разбереш миналото, бъдещето ти остава неясно, а настоящето ще бъде много оплетено. Време е да разберем, че историята наистина учи.


Победител в категория фотография е Лилия Божинова

DSC09320(1)


Обявяваме край на конкурса на тема „106 стъпки до свободата“. Благодарим на всички, които ни пратиха своите есета и фотографии. Те сега са в ръцете на нашето жури – доц. Георги Лозанов, проф. Нели Огнянова и Ина Лунгова, миналогодишната победителка в конкурса.
Успех на всички!


Провокирани от факта, че България се намира на 106-то място за 2015 година по свобода на медиите и е на последно място сред държавите-членки на ЕС, решихме да дадем поле за изява на бъдещите журналисти за тяхното мниение по въпроса.
Към фестивала по традиция обявяваме конкурс тази година на тема „106 стъпки до свободата“, като категориите в конкурса са две – есе и фотография.

В срок до 6 май. имате време да ни изпратите на fss.fjmk@gmail.com своето есе и/или фотография по темата. След това нашето почетно жури ще оцени постъпилите творби. За най-добрите сме подготвили награди, осигурени от Студентски съвет на СУ, верига книжарници Booktrading и сайта „Аз чета“.

Основни изисквания, за да участвате в конкурса:
1. Тъй като не можем да стигнем до всички факултети на СУ, а няма да е честно спрямо всички колеги, решихме конкурсът тази година да е само за ФЖМК. Надяваме се в следващото издание на фестивала да имаме малко повече сили и с помощта на Студентски съвет да обявим конкурса за целия Университет. Затова ще ви помолим, като изпращате материалите си, да пишете две имена и специалност.

2. Есетата, които ни изпращате, да са с минимална дължина една печатна страница.

3. Фотографиите могат да са от една до три на брой, с максимално добро качество и минимална резолюция 720х960 пиксела.

nov_srok

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: